На 21 януари т.г. почина писателката Джан Дзие (张洁), единственият двукратен носител на най-престижната награда за китайски роман „Мао Дун“ – за „Тежки криле“ (沉重的翅膀) през 1985-а и за „Без думи“ (无字) през 2005-а.
На български имаме един неин разказ – „Светлината на последния вакон“, преведен от Мирослав Маринов за антологията „Опустошеният храм“.
По-долу е биографичната бележка за писателката, изготвена от съставителя на „Опустошеният храм“ Крум Ацев, с откъси от нейно есе:
Джан Дзие е родена през 1937 г. в Пекин, в семейство на учител. Завършва висше икономическо образование и до средата на седемдесетте години работи в едно от министерствата на промишлеността. Започва да пише сценарии и се прехвърля на работа в Пекинската киностудия. Разказите „Музиката на гората“ (национална награда за 1978 г.), „Любовта не бива да се забравя“ (1979) и повестта „Изумруд“ (1984) ѝ спечелват широка популярност. В романа „Тежки криле“ (1981–1983, национална награда) романтичният стил отстъпва на обективно, почти репортажно отражение на проблемите, съпътствуващи икономическата реформа в страната. „Светлината на последния вагон“ е между разказите, отличени с национална награда за 1984 г. Превежда се на чужд език за първи път.
Предложените по-долу откъси са от автобиографичното есе на авторката „Моята лодка“ (1985 г.):
…Интересно, че когато в миналото ни караха да правим обобщение на идеологическото си превъзпитание и от мен се очакваше да разкрия класовите и социалните причини на моите закоравели и непоправими навици — слабо чувство за класова борба, ниско политическо съзнание, лоша дисциплина, — винаги чувах гневния отзив на другите: „Проблемът на Джан Дзие е в това, че тя е дълбоко отровена от западните романи на осемнадесети и деветнадесети век.“
…Заради написването на „Мадам Бовари“ Флобер е бил преследван в течение на десет години. Поетът Сю Дзюнин е бил обезглавен от управниците по време на династията Цин заради стиха:
Защо прелиства страниците вятър чист,
като не може да чете? (Названието на династията Цин (1644–1911) означава „чиста“. — Б.р.)
Другарят У Хан беше преследван до смърт заради пиесата си „Разжалването на Хай Жуй“.
Това, което ме кара да се замислям сериозно над подобни факти, е натрапчивият въпрос: защо и в миналото, и днес чужди, както и китайски автори си навличат беди заради своето творчество? Той изостря в мен усещането за противоречие между гражданска отговорност, гражданско съзнание у писателя и отношението на обществото към него.
Когато „Народното издателство“ на провинция Гуандун печаташе второто издание на моя сборник с разкази „Любовта не бива да се забравя“, направих проект за корицата — две старинни бели лодки, плаващи на тъмнозелен фон. Но тъй като сборникът бе от определена поредица, издателството настоя за типово оформление и моят проект не беше използуван.
Дали моята лодка не е заседнала в плитчините и аз вече мога само да дочувам биенето на вълните в дълбочината на нощта? В миналото имах достатъчно смелост да се противопоставям на съдбата.
Лесно ли се предавам? Не, нямаше да съм самата аз, ако беше така.
Ако беше така, щях да предавам читателите си.
Между читателските писма, които съм запазила, има много, в които се казва: „Ако някой ден ви сполети беда, елате при мен“. Какво по-голямо възнаграждение от подобно пълно доверие може да очаква един писател?
Не мисля, че непременно ще ме сполети някаква беда, ако оставим настрана старостта и болестите, срещу които не мога да направя нищо; животът все пак трябва да продължава.
Разбира се, има и читатели, които ни ругаят, по моя преценка от един до трима на сто.
И когато си мисля за тази цифра, питам се — за кого пиша всъщност и за кого живея?
И така, ето ме на плажа в Бейдайхъ. Смея се, говоря безспир и плувам до насита. Като лодка, отпуснала се върху вълните, аз се освобождавам от самоконтрола и се оставям да бъда носена, в състояние на щастлива забрава. Прегърнала съм морето и оставям вълните да плискат слабото ми сърце. Кожата ми свети като бронз на слънцето и когато поглеждам в огледалото, виждам лице на червенокожа индианка. Когато се усмихвам, зъбите ми бляскат. Като че ли съм си възвърнала здравето и силата. И ето, аз започвам да подновявам моята лодка, закърпвам я и я пребоядисвам, така че да издържи по-дълго. Отново вдигам платното. Хората, къщите и дърветата по брега се смаляват, смаляват и ме обзема нежелание да ги напусна. Но лодката ми не може да остане завинаги в крайбрежния пясък. Какво е една лодка без морето?
В далечината съзирам носещи се насреща ми вълни. Една след друга те надигат безспир гърбове. Знам, че един ден ще бъда разбита на парченца от тези вълни, но това е съдбата на всички лодки — какъв друг край би бил по-достоен за тях?“
Информация за творчеството на Джан Дзие има и в статията „Откриване на нови територии“ на Ана Долежалова, публикувана в бр. 6/1987 на списание „Книгосвят“ (частта за китайската литература е сканирана тук), в превод от словашки на Мариана Захариева:
Произведение за любовта, завоювало голям и траен успех в последно време, е разказът „Любовта не бива да се забравя“ (1979) на писателката Джан Дзие (родена в 1937 г.). Това е история за неосъществената любов на една чувствителна жена, писателка, към мъжа, който също споделя нейното дълбоко чувство, но дори когато тя се развежда, той остава в плен на своите съпружески задължения към жена си, дъщеря на човек, който по време на войната е загинал, за да спаси живота му. Историята е разказана от името и чрез спомените на дъщерята на писателката. Когато от дневника на майка си научава истината за тази голяма любов, тя разваля годежа си и пред брак с нелюбим човек предпочита нелекото положение на тридесетгодишна неомъжена жена. В разказа има множество психологически и добре издържани моменти — например случайната среща на двете жени с обекта на майчината любов.
Сравнително по-динамична е най-новата любовна новела на авторката „Изумруд“ (1984), разказ за слабохарактерния Цуо Уай и за две силни жени, които го обичат. Главна героиня е Линър, неговата любима от студентските години. По време на „кампанията за „стоте цветя“ Цуо написва анонимно политическо възвание, за което по-късно е застрашен да бъде обявен за „буржоазен десен". Линър се подписва под текста на възванието. Тя отхвърля неговото предложение за женитба, което, наплашен, той прави само от чувство за дълг. Преди да напусне института, тя му се отдава. Дълги години живее в нищета на село заедно със сина си, за когото Цуо не знае нищо. По-късно синът ѝ загива трагично. Цуо се оженва за тяхната състудентка Пейхъ и заживява под майчински грижовното крило на своята съпруга. Линър остава сама. Достига професионални успехи и ѝ предлагат отговорна длъжност в предприятието, където работи и Цуо. След разговор с Пейхъ, която я моли да помогне на професионално посредствения ѝ съпруг, тя решава да приеме длъжността „нито от любов, нито от омраза към Цуо Уай, нито пък от съчувствие към Пейхъ, а за да бъде полезна на обществото“.
Снимката е оттук.